Лозарството е традиция съхранила се хилядолетия в Черноморския град Бяла.
Отглеждането на лозя и производтвото на вино са били традиционен поминък на населението от Беленския район, чиито корени идват от най-дълбока древност.
През VІІІ в. пр. Хр., когато започва гръцката колонизация на Черноморското ни крайбрежие, районът се развива по свои специфични пътища. Земите се превръщат в контактна зона между различни култури: между гръцките колонисти и заварените тракийски племена, след това между византийската култура и номадските културни традиции на прабългарите.
Основният поминък е земеделието. Те познавали и отглеждали лозата. От траките древните гърци взаимстват божеството Дионис (бог на виното и веселието). В негова чест се устройвали игри – вакханалии и това е доказателство за културното проникване на тракийската култура в гръцката, при това на икономическа основа – отглеждането на лозята, правенето на вино и почитта към природата, даваща им това благо.
Най-ранните заселници, които са известни засега, са траки нипсеи. От стопанската дейност на това племе археолозите са намерили изобилен доказателствен материал както на сушата, така и във водата за отглеждането на лозята и приготвянето на вино. Останките от римски пътища говорят за добре развити комуникации, а монетите от различни периоди на историята потвърждават голямото развитие на търговията в района.
Първите лозови насаждения са били “директни”, т. е засадени направо на място. Лозарите отрязвали през есента пръчки от лозите-майки, заравяли ги през зимата в земята и на пролетта ги засаждали в добре подготвената почва. През 90-те години на ХІХ в. филоксерата нанася тежък удар на лозарите, като унищожава т. нар. “стари лозя”.
Периодът на войните 1912-1918 г. забавя модернизирането на лозарството в Бяла. Мъжката част от населението е мобилизирана и изпратена по различни фронтове. Тъй като в Бяла на лозарството се гледало като на нещо от първостепенна важност, става необходимост по-бързото усвояване на новия начин на отглеждане и възобновяване на лозята. Използва се посадъчен материал от частни кооперации във Варненски окръг, както и от Сливенски, Търновски и Пловдивски. Тъй като липсват компетентни хора, беленци започват да изпращат децата си в земеделското училище в Долни Чифлик, както и на зимни практически земеделски курсове.
Едно друго събитие, също забавило процеса на развитие към модерно лозарство е подписването на спогодбата “Моллов-Кафандарис” за доброволен обмен на малцинства. От селището и района се изселват около 200 семейства. На мястото на това население, добре запознато с лозарството и традициите в направата на вино пристигат бежанци от Македония, Одринска Тракия и Южна Добруджа. Това безпорно били също земеделци, но с не толкова голям опит в лозарството. За период от около 10 години лозарството в Беленския регион е възтановено в предишния му мащаб.
От двете летописни книги на основното училище в Бяла разбираме радостта на стопаните лозари при добра година. За есента на 1937 г. е отбелязано: “5.Х. начало на гроздобера в селото. Има добра реколта. Предполагаме, че ще се изнесе в странство около 40-50 вагона”.
И до днес лозарството играе важна роля за развитието на Беленския регион.
Из “Електронна енциклопедия – Бяла” от Христина Стратиева
